пт. сеп. 20th, 2019

На Шипка всичко е спокойно!

На Шипка всичко е спокойно!

Василий Верешчагин
(Василий Васильевич Верещагин 1842 – 1904 г.)

В Руско-турската освободителна война младият руски художник Василий Верешчагин е доброволец. Той е завършил морския кадетски корпус, следвал е художествена академия в Петербург и Париж. Вече е носител на Георгиевския кръст за храброст от т.н. Туркестанска кампания (1867 г.), а картините му от онзи период, както и всички следващи батални платна, са зов на будната му съвест против безсмислието на войната. Василий Верешчагин не се доверява на абстрактно творческо въображение – той винаги рисува от натура.

„Скобелев ме помоли да направя скица на местността, с разположението на турската войска, което да прибави към донесението си. Тъй като отгоре, от пътя, много не се виждаше, аз се спуснах надолу, но не изпитах голямо удоволствие: куршумите летяха там в такова множество, че, признавам си, само срамът ми попречи да се върна веднага обратно; криво-ляво нахвърлях плана; тогава се сетих за моя албум с рисунки – него го нямаше! А албумът беше с рисунки от Плевен и Горни Дъбник до най-последните дни!“ – пише в своите дневници Верешчагин.

Жив участник в боевете на Плевенската епопея, в неговото съзнание остава незаличима следа – гледката на атаката край Горни Дъбник. В тези дни на ужас той стои недалече от един военен командир и един свещеник, за да рисува. Духовната драма от разкъсаните тела и тленно зловоние на смъртта, едва ли тогава са му откривали истината, че в следващия век картината „Панихида“ ще заслужи уважението на много военно-исторически музеи, ще има място в множество копия, за да стане достояние за съпреживяване на милиони хора: Мъглив зимен ден, безлистни тръни в далечината и сякаш незаглъхващ вой на студен вятър издига към небесата последната милост към убитите войници. Никой не знае кои са те: българи, руси, османци, румъни. Неотразима мъка в лицето на млад свещеник, който отправя кадилницата за упокой душите на всички, победени в това сражение – пред смъртта те са равни.

След победата край Плевен руският военен журналист, художник и писател Верешчагин продължава с армията на генерал Скобелев за зимното преминаване на Балкана. Албумът със скиците, които е загубил по пътя си, по-късно е бил намерен. От по-нататъшното развитие на военните действия, в този тефтер са останали идеи за „На Шипка всичко е спокойно“, „Шипка-Шейново“, „ПътяСлед последните дни на войната гениалният художник не се оттегля в почивка, а рисува денонощно! Той урежда изложби в Париж, Виена, Лондон, за да покаже на Европа съкрушителния вик на битките в България, а чрез този стремеж сам художникът получава международна слава.

Талантът на Василий Верешчагин не е случаен. Тази дарба е дадена на един войник от Твореца, за да докаже чрез неговия талант безразсъдството на войната, причинена по човешка воля.

Василий Василевич Верешчагин е роден през 1842 г. в градчето Череповец, Новгородска губерния, в семейство на помешчик от средна ръка. Детството и юношеството на Василий преминават във военни училища. На осемгодишна възраст е даден в Александровския детски кадетски корпус, а след това и в Морския кадетски корпус. През 1860 г. е произведен в гардемарин (първото военно звание на завършилите морски кадети), но не постъпва във Флота. Още в Корпуса Верешчагин е посещавал рисувална школа и решението му е да продължи образованието си в Художествената академия. През 1863 г. напуска Академията, пътешества из Кавказ, учи живопис в Париж. В края на 60-те години заминава за Туркестан, където Руската империя води поредната война за контрол над Средна Азия. По време на обсадата на Самарканд (1868) Верешчагин оставя молива и се сражава рамо до рамо с войниците от обкръжения руски гарнизон. За проявената храброст е награден с Георгиевски кръст четвърта степен.

Верешчагин пътува много, обхожда Сибир и Средна Азия, стига до границата с Китай и заедно с усъвършенстване на художественото си майсторство, утвърждава и своите естетически принципи, които са в съзвучие с развиващите се сред руската интелигенция тенденции на противопоставяне срещу официозния академизъм, за реализъм и демократизиране на изкуството.

През 1871 г. художникът се заселва в Мюнхен, където обобщава в живописни платна натрупаните впечатления. Много от произведенията му са с военни сюжети. Тогава се ражда и цикълът от седем картини „Варвари“ (1871–1873), част от който е известната картина „Апотеоз на войната“ (1871). Към творчеството му проявява интерес руският меценат П. М. Третяков (създателят на прочутата галерия).

Първата самостоятелна изложба на Верешчагин (наречена Туркестанска) е показана в Лондон (1873) и в Санкт Петербург (1874). Интересът е голям. Името му добива международна известност. Вниманието към обикновения човек, разработването на широката палитра от емоции във войната, страданието, ужасът и отвращението, пресъздадени от твореца, поставят Верешчагин в рядко проявяваща се по онова време антимилитаристична линия в баталната живопис.

Императорският двор и генералитетът обаче са крайно недоволни. Посегнато е на осветената от вековете традиция военноисторическите събития да се представят единствено в светлина, героизираща владетеля. Казионната критика започва да сипе обвинения в антипатриотизъм и дори измяна. Верешчагин е дълбоко засегнат и без да дочака закриването на изложбата, заминава за Индия, където прекарва две години. (Когато през 1874 г. Академията го избира за професор, той демонстративно отказва „високата чест“.)

Обявяването на Руско-турската война заварва Верешчагин в Париж, той незабавно се записва доброволец и заминава за фронта.

„За да изпълня целта, която съм си поставил, а именно: да дам на обществото картини от истинската, неподправената война, не трябва да гледам сраженията през бинокъл от прекрасната далечина, а трябва сам да почувствам и да извърша всичко, да участвам в атаките и щурмовете, в победите и пораженията, да изпитам глада и студа, болестите и раните… Не трябва да се боя да жертвам своята кръв и плът, иначе моите картини няма да са каквито трябва.“ – С тези думи Верешчагин споделя разбирането си за мисията на военния художник.

След войната художникът се оттегля в парижкото си ателие, като взема със себе си от България множество костюми, униформи, образци на оръжия и снаряжение, събирани по бойните полета. Въпреки че голяма част от етюдите, рисувани от натура, се загубват, непосредственото участие в сраженията при Плевен, срещите със смъртта, скръбта по загиналия брат придават сила и дълбочина на впечатленията, което помага на Верешчагин да създаде едни от най-значителните си и убедителни батални платна: „Превързочен пункт край Плевен“, „След атака“, „Шипка-Шейново“, триптиха „На Шипка всичко е спокойно“ и др., обединени в т.нар. Балкански цикъл.

Картините от Руско-турската война са показани на изложби в Санкт Петербург и Берлин (1880–1883). Отново интересът е голям. „Цялата онази увлекателна, парадна обстановка, която човечеството е измислило, за да прикрие най-пагубните свои действия, е чужда на четката на г. Верешчагин – пред вас е голата действителност…“ – пише в една от рецензиите за изложбата. Отново обаче официалната реакция е негативна – реализмът и антимилитаризмът не бива да бъдат поощрявани. (Изложбата в Берлин е посетена неколкократно от известния германски военачалник Молтке, който с интерес разглежда творбите, но издава забрана германските войници да посещават изложбата.)

Верешчагин дори се зарича повече да не работи батална живопис и предприема пътешествия в Сирия и Палестина, където разработва библейски сюжети.

През 1891 г. художникът най-после се заселва в Русия, недалеч от Москва, и през следващите години работи върху голям цикъл от монументални платна, посветени на Отечествената война срещу Наполеон от 1812 г. В първите години на XX в. Верешчагин отново пътешества – посещава Филипинските острови, САЩ, Куба и Япония. Когато през 1904 г. започва Руско-японската война, възрастният вече художник не може да стои встрани от събитията. Той оставя жена си и трите си малки деца, отново нарамва статива, четките и боите, за да се отправи към театъра на военните действия, към палубата на крайцера „Петропавловск“, към крайната точка на своя живот. Или по-скоро – към многоточието на своето творческо безсмъртие…

Източник – http://www.pravoslavieto.com/

Please follow and like us:
error