Юлия Вревская – Ангелът на милосърдието

Юлия Вревская – удивителната жена, предпочела участта на милосърдна сестра пред живота на придворна дама

Юлия Петровна, по баща Верпаховска, е дъщеря на известен руски генерал. Родена е през 1841 г. Твърде млада, шестнадесетгодишна, се омъжва в Кавказ за генерал Иполит Александрович Вревски, 44-годишен, един от най-образованите, най-умните и храбри мъже на Русия. Няколко седмици след сватбата им, тежко ранен в сражение, генерал Вревски умира от раните си. Овдовялата млада баронеса отива в Петербург при близките си. За кратко време фокусира вниманието на висшето общество. Образована и интелигентна, тя се интересува живо от културния и политическия живот в Европа.

Но въпреки успехите във висшето общество Юлия Петровна не харесва живота си. През 1873 г. тя се запознава с Тургенев и често говори с него в Санкт Петербург. Когато през лятото на 1874 г. писателят се разболява, баронесата пет дни се грижи за него в имението си. Тургенев открито призвнава, че не е равнодушен към нея и би й дал „ябълката на Парис“. Само че Юлия Петровна не е съгласна да сподели „ябълката“ с Полина Виардо, с която Тургенев всъщност е в граждански брак. Те остават добри приятели и споделят много неща писмено. Вревская оставила „дълбоко впечатление “в душата му: „Имам чувството, че в живота ми от този ден има още едно същество, към което съм искрено привързан, приятелството с което винаги ще ценя, съдбата на което винаги ще ме интересува“.

Силно впечатлена и от романа на Тургенев „В навечерието“, Вревска започва да следи освободителните борби на българите. Страдалческата съдба на измъчения наш народ я трогва и подтиква към непоколебимо решение да постъпи в Дунавската освободителна армия като медицинска сестра. Отначало тя работи в 45-а военновременна болница в гр. Яш, Румъния. На 8 октомври 1877 г. идва в България, в Бяла. Тук служи в 48 военновременна болница, където 5 сестри се грижат за 400 ранени войници. Вревская присъства при тежки операции, превързва и храни ранени войници, пере замърсените им дрехи…

„Войната отблизо е ужасна, колко мъка, колко вдовици и сираци,“ пише тя в писмо до близките си. Крехка и нежна, Юлия Вревска се заразява от тиф и след двуседмично страдание затваря очи на 5 февруари 1878 г.

Френският писател Виктор Юго я нарича „розата на Русия, откъсната на българска земя“, а Тургенев пише стихотворението си в проза „В памет на Юлия Вревска“.

„Какви заветни съкровища е запазила тя там, дълбоко в дълбините на душата й, не знаехме тогава -а сега, разбира се, няма да узнаем… Дано не обидя милата й сянка с това късно цвете, което смея да положа на гроба й!“ – възкликва Тургенев, узнавайки за кончината й. И добавя в писмо до П. Аненков: „Тя получи своя мъченически венец, към който се стремеше, жадувайки саможертва. Нейната смърт ме натъжи дълбоко. Тя беше прекрасно, невероятно добро същество.“

Юлия Вревская е погребана в Бяла, в стария черковен двор, но през 1907 г. костите й са преместени в двора на музей „Освободителна война“, където се намират и до днес.

Останала е в паметта на българите като „Ангелът на милосърдието“.